В годината, в която се навършват 101 години от включването на България в Първата световна война, нормално бе да се очакват много нови книги по темата.

 Някак естествено се смяташе, че ще се вдигне голям медиен шум, ще има разнообразни научни форуми и дискусии, ще се честват редица събития, ще се направят няколко документални филма и изложби… Уви, нищо подобно не се случи у нас.

 За разлика от повечето ни съседи, където подобни годишнини по традиция се превръщат в обществени каузи.

Географска карта на региона  (Македонско издание)

В Белград и Атина например миналогодишният юбилей от началото на Голямата война много бързо се „помести“ във фокуса на обществения интерес и оправдано научните среди в тези държави могат да се чувстват удовлетворени от оказаното им внимание. Омотана в нищетата на мизерното си битие, родната ни научна общност за сетен път се задоволи да бъде един обикновен наблюдател на случващото се. И може би заради това, тази тематика така и не успя да се наложи в дневния ред на обществото ни, което иначе има много причини да търси отговори на редица въпроси. Защо се стигна до войната? Защо близо 250 000 български мъже в разцвета на силите си останаха вечно по бойните поля край Дойран, Завоя на Черна, Добро поле, Чеган, Каймакчалан? Защо България изгуби десеткихиляди квадратни километра територии? Защо подвигът и триумфът на българската армия не успя да се пренесе и на политическата сцена?... 

В опит да отговори на тези въпроси, том 1 от планирания двутомник „Каймак-Чалан“, на основателя и директор на Информационна агенция „Фокус“, Красимир Узунов, предизвика осезаем интерес, особено у любителите на военната тематика. Всеки, който се вълнува от

българското участие в Първата световна война, очакваше отдавна това издание. В продължение на години Узунов събираше частица по частица информация по въпроса. Верен на своя прословут педантизъм, той успя в навечерието на 99-годишнината от началото на епичните битки край най-високия връх на Нидже планина, да издаде част от събраното. Сам по себе си том 1 на „Каймак-Чалан“ не е онова строго научно четиво, което може би очакваме да срещнем, разгръщайки 735-те му страници, а напротив, книгата те грабва по-скоро със своя изящен художествен стил. С описанията си, с умелото вплитане в текста на дори най-малките подробности от битието на войниците на фронта. Вероятно хиляди страници е трябвало да се изчетат, за да се научи например, как българските воини са правили сами цигарите си, късайки листчета от старите писма на близките, крадейки от използваните вече формуляри на командирите или правейки си „царевични пури“, от които кашлицата се е чувала дори в противниковите окопи. 

 И затова някак неусетно четящият започва да вярва в думите на старите овчари от склоновете на Нидже планина, които казват, че 

"всяка нощ от безкръстните гробове на хилядите български воини, паднали край върха, излизат сенки, които тихо се събират" на няколко места около своите офицери и приглушено шептят, вперили - всички до един – погледите си далеч на североизток, там, където живеят свободно техните синове и внуци. 

 Вероятно повлиян от емоционалния заряд на тези думи, си припомням и за началото на Епилога: 

 В този смисъл книгата на Красимир Узунов слага на масата някои тежки истини, които старателно и систематично бяха неглижирани, забранявани и заличавани от народната ни памет. Затова и днес името „Каймакчалан“, макар и да присъства в почти всички български градове, е лишено от всякакъв смисъл за съвременниците ни. За тях това е само едно име на улица. 

   Безразличието на нашето общество е ужасяващо и срамно. И е нужно час по-скоро да осъзнаем истината, че „миналото е ръждата, която винаги разяжда бъдещето“ и че наистина винаги „живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“. В този смисъл тази книга не е просто словесен паметник на българския войник, а е аларма за цялото ни общество, припомняйки ни, че Каймакчалан не е просто името на съседната улица.

Няколко часа след взрива Източник: бТВ

   Взривяването на вагона за майки с деца на влак № 326 пътуващ по линията Бургас-София, е най-големият железопътен атентат в българската история по брой на жертвите. Автори на нападението са петима български турци. 

Разследването доказва, че бомбата е била с часовников механизъм, а часът е бил разчетен специално, за да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. По този начин

терористите се надявали да предизвикат максимален брой жертви.

Съдбата обаче се намесва в плановете на атентаторите. Заради маневра на Златица влакът закъснява с две минути и взривът избухва в 21:31 часа на самата гара, а не в тунела. Специалистите са категорични, че това спасява живота на десетки хора.

Вагонът след експлозията Източник: бТВ

Шест часа жертвите и ранените се извозват в околните градове, а останалите пътници са подложени на строга проверка от органите на реда – кой и кога си е закупил билета, къде се е качил и с какъв багаж. Едва тогава влакът продължава своя път към София.

В атентата загиват седем души,

от които две деца. С по-леки наранявания са около 20 човека. 

Няколко часа след експлозията Източник: "Десант"

Датата е 9-ти март, 1985 г. Часът – 21,31. Композицията навлиза в гара Буново. В едно от купетата на вагона за майки с деца има поставена бомба. Механизмът й е прост: стандартна батерия от 4,5 волта, електрически жици, електродетонатори, амониева селитра и шашки „Амонит-6″. Забавящият механизъм е от будилник „Слава“. Часовникът, настроен на определен час, свързва електрическата верига и предизвиква мощна детонация. Секунди по-късно малкото планинско селце Буново е разтърсено от най-смъртоносния атентат в историята на българските железници.

Първи на помощ се притичват живеещите близо до влаковата линия и дежурните служители на БДЖ. Гледката е жестока – кожа, крайници, черва, мозъци и кръв са пръснати около вагона. Силен тътен, огън, пламъци и писъци са думите, които всички оцелели и свидетели използват, започвайки разказа си за кошмарната нощ.

„Гледах влака на пулта. Когато той навлезе в гарата, чух страшен гръм. Излязох на перона и виждам ­ дим, пламъци над един вагон на около 150 метра. Локомотивът спря. Върнах се в гарата, вдигнах телефона и казах:

Другарю диспечер, взривиха влака. Първа дойде линейката от Златица. С лекарката тръгнахме из взривения вагон да търсим живи. Какви ужаси видях, никога няма да ги забравя. Труповете не бяха разкъсани, а подути.

На този ден Петър Грохчев работи като офицер в милицията. Вечерта е дежурен и получава сигнал, че влак е паднал от моста, близо до село Буново. На място се оказва, че става дума за… атентат!

„Видяхме, че е станало взрив. Веднага започнахме да помагаме да изнасяме ранените и на убитите. Тичаха напред-назад, паника, някои не бяха разбрали какво е станало..."

Петър Грохчев си спомня, че тогава не валяло сняг, било студено, а тъмнината засилвала страха:

„Такова нещо не се забравя. Как да забравиш, когато един от труповете на можеш да разбереш мъж или жена е...”

Анка Рукова била стрелочник на гара Буново казва, че никога не се преживява бомба, поставена във вагон за майки с деца, не може да забрави и двете невръстни жертви:

 „Гняв, разбира се, как могат да направят такова във вагона с деца, може ли да се прости? Не, не може. Но някак си да живеем и да няма злоба".

"На 9 март т. г. в района на гара Буново в 21 часа и 40 минути е станал инцидент с вагон номер 5 на бързия влак № 326 по линията Бургас-­София. Загинали са 7 души и са ранени 9. Комисия от специалисти разследва причините за злополуката."

                                                                                                        Из прессъобщение на БТА

Яворка Петрова, на 38 г.

Емил Николов на 40 г.

Райна Бозукова, на 64 г.

Стилиян Иванов, на 60 г.

Николай Генков на, 63 г.

и две деца – Георги, на 12 г. и Стефан, на 13 г.

  Атентатът в Буново е дело на терористичната организация „Турско националноосвободително движение в България“.

На 25 април 1988 г. трима от тях са осъдени на смърт, а четирима други, включително една жена, получават присъди от една до пет години затвор за поредица от бомбени атентати.

  Емин Мехмедали (Елин Маджаров), Аптула Чакър (Алцек Чакъров) и Сафет Ереджеб (Сава Георгиев) са осъдени на смърт и екзекутирани през 1988 г. Братът на един от тях, Сабри Мехмет Али е измежду осъдените на затвор. По-късно той става областен координатор на ДПС за Бургас. След демократичните промени на тримата осъдени на смърт са издигнати паметни плочи край с. Трънак, край т. нар. „Доганова чешма“.

   Плочите с имената им са докарани от Турция и са изцяло на турски език.

 Зоран Заев има на разположение 20 дни, в рамките на които трябва да състави правителство. И трите албански партии, които обявиха, че ще го подкрепят, поставят не просто условия, а ултиматуми. Това обяви в предаването "Денят с Веселин Дремджиев" по ТВ+ историкът Николай Иванов, член на Македонския научен институт. 

 "Много неща попречиха на ВМРО-ДПМНЕ да състави правителство. Бившият премиер Никола Груевски например индиректно обвини посланик на чужда държава, че участвал в операция, насочена към сриване на темелите, на устоите на македонската държава. Като опитен политик, той, разбира се, отказа да спомене неговото име, но впоследствие „нетактично“ го свърза с Джордж Сорос", коментира влошената политическа ситуация представителят на МНИ. 

 Според него, Груевски със сигурност има за какво да се притеснява, ако не остане на власт, тъй като от години е обвиняван в съзнателно подклаждане на етническо напрежение в страната. "Едни от най-емблематичните примери в това отношение – нападението на граничния пункт в Блаце и последвалата антитерористична операция в кумановския квартал „Диво населье“ от пролетта на 2015 г., са давани като емблематични примери за спецоперации, организирани от тайните служби на Македония. Информация за това даваха не само отделни скопски опозиционни издания, но и редица косовски ежедневници, които в продължение на седмици разкриваха връзките между структури на македонското разузнаване и местни косовари, участвали в опитите за безредици в Кумановско", изтъкна Иванов. 

 Той поясни, че в краткосрочен план албанският политически натиск към СДСМ цели признаването на албанския като втори официален език на територията на цялата държава. Но погледнато малко по-дългосрочно, това би довело до федерализация и дори кантонизация на страната – нещо, за което се говори от години. "И няма как да е иначе, след като християнското население в Македония се топи главоломно, за сметка на твърдия и постоянен положителен прираст на албанския етнос", стана ясно още от изказването му. 

 По думите му македонската политическа класа демонстрира трудно обясним непукизъм, относно случващото се в западната част на държавата. "А там от години текат процеси, които водят до установяване на тотална албанска хегемония, застрашаваща териториалната цялост на страната. И срещу това централната власт не реагира. Вероятно огромна част от македонските политици се самоуспокояват, че веднъж установени териториалните граници, те вече никога няма да бъдат променяни. И може би точно заради това днес, когато са изправени пред тази нова реалност, те не знаят как да се държат и показват отчаяние и безсилие", подчерта историкът.

    В заключение той прогнозира, че ако до няколко години РМакедония не бъде приета в ЕС, нейното бъдеще в сегашния й формат и в сегашните й граници, са поставени под въпрос.